24.04.2024
ВСИЧКО ЗА РАБОТНОТО ВРЕМЕ В БЪЛГАРИЯ
Глава седма от Кодекса на труда „Работно време и почивки“ разглежда въпросите на работното време, продължителността на работния ден и на работната седмица, задължителните междудневни и седмични почивки, почивките в работния ден, извънреден труд, нощен труд, работа при сумирано изчисляване на работното време и др.
Видове работно време
Според продължителността на работния ден
Според разположението му през денонощието
Според спазване на максималните размери на работно време, установени с Кодекса на труда:
Според спецификата на изчисляване на работното време:
Понятието “работно време” означава времето, установено със закон, друг нормативен акт, с колективен трудов договор или индивидуален трудов договор, през което работникът или служителят е длъжен да бъде на разположение на работодателя на територията на предприятието или в друго определено от него място. През това време работникът или служителят осъществява различни видове работа и изпълнява задължения съобразно професията, специалността и квалификацията си в съответствие с клаузите на индивидуалния трудов договор, правилника за вътрешния трудов ред на предприятието и колективния трудов договор. Работодателят е длъжен да осигурява своевременно необходимите условия за изпълнение на трудовите задължения
Работното време е един от измерителите на всеки вид труд и представлява период от време, през който се реализира трудова дейност. То е присъща мярка за редица права и задължения на работника или служителя, които са пряко или косвено свързани с количеството положен труд.
Българското трудово законодателство урежда разнообразни форми на работно време с цел осигуряване на по-гъвкави възможности за осигуряване на заетост, както и с максимално използване на възможностите за полагане на труд по няколко трудови договора.
С т. 11 към допълнителните разпоредби на §1 от Кодекса на труда, е определено, че “работно време” е всеки период, през който работникът или служителят е длъжен да изпълнява работата, за която се е уговорил.
Всеки работодател има изключителното право да определя организацията на работното време в предприятието (организацията, фирмата, учреждението и т.н.), като ползва различните форми на организация, разпределение и отчитане на работното време.
Това изключително право, дадено от закона, следва да се ползва, като се спазват изискванията, свързани с правата на работниците и служителите на почивки през работния ден, почивки при редуване на смените, междудневни и седмични почивки, осигуряване на възможност за хранене, осигуряване на физиологични режими на труд и почивка и т.н.
Нормална продължителност на работното време
Нормалната продължителност на работното време е установена в чл. 136 от Кодекса на труда.
Нормална е продължителността на работното време, която е установена за работа при нормални (обичайни) условия на труд, нормална интензивност и без особени рискове за живота и здравето на работниците и служителите, както и при липса на вредни въздействия на работната среда.
Нормалната продължителност на работното време е на практика най-масово прилаганата продължителност на работното време и служи за база при определяне на работното време, както и при установяване и сравняване на всички други форми на работно време.
Навсякъде, където се работи по трудово правоотношение, следва да се прилага организация на работното време при условията на 5-дневна работна седмица с нормална продължителност на работния ден до 8 часа и на работната седмица до 40 часа.
Продължителност на работното време през нощта
Нормалната продължителност на работното време през нощта е 7 часа, а за седмицата е до 35 часа.
Установената с Кодекса на труда нормална продължителност на работното време е т. нар. „пълно работно време”.
Когато се сключва трудов договор с работник или служител, задължително в трудовия договор се уговаря работното време и се записва дали то е пълно работно време, непълно работно време и т.н. В случаите, когато се записва, че работното време е „пълно”, се разбира, че това е работното време до 8 часа на ден (респективно 7 часа) и до 40 часа на седмица (респективно 35 часа).
Разпределението на работното време се установява в правилника за вътрешния трудов ред на предприятието - чл. 139, ал. 1 от Кодекса на труда.
Работно време с променливи граници
В предприятия, в които организацията на труда позволява това, може да се установява работно време с променливи граници. Съгласно чл. 139, ал. 2 от Кодекса на труда времето, през което работникът или служителят трябва задължително да бъде на работа в предприятието, както и начинът за неговото отчитане се определят от работодателя. Извън времето на задължителното присъствие работникът или служителят сам определя началото на работното си време.
С промените в Кодекса на труда, обнародвани в ДВ, бр. 54 от 17.07.2015 г., е предвидено в нова ал. 3 на чл. 139 в горните случаи извън времето на задължителното присъствие работникът или служителят да може да отработва неотработеното дневно работно време в следващия или в други дни от същата работна седмица. Начинът на отчитането на работното време се урежда с правилника за вътрешния трудов ред на предприятието.
Целта на промяната е създаване на правна възможност за по-голяма гъвкавост на работното време за работника или служителя и отработване и разпределение по негова преценка на пълното работно време в рамките на работната седмица чрез въвеждане на по-либерален режим, което дава и добра възможност за съвместяване на професионалния и личния живот.
От промяната могат да се възползват всички работници и служители, които работят в предприятия, където организацията на труда позволява това, и работодателят предприеме необходимите действия за установяване на работно време с променливи граници.
Разпределение на работния ден на части
В зависимост от характера на труда и организацията на работата работният ден може да бъде разделен на две или три части.
Разпределението на работното време на части се налага най-често от естеството на работа.
Тази форма на разпределение на работното време през деня на части се прилага там, където работата не се извършва непрекъснато и позволява с дневен график предварително да се установят броят на прекъсванията и продължителността им.
При разпределяне на работното време за деня следва да се спазват нормативно установените ограничения:
Дежурство и разположение
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 5 от Кодекса на труда за някои длъжности поради особения характер на работата може да се установява задължение за дежурство или за разположение на работодателя през определено време от денонощието. Редът за установяване задължение за дежурство и за разположение на работодателя, максималната продължителност на времето и редът за отчитането му се определят с наредба на Министерския съвет.
Намалено работно време
Намаленото работно време по чл. 137 от Кодекса на труда, има по-кратка продължителност от установената в чл. 136 от Кодекса на труда нормална продължителност на работното време.
Поради неблагоприятни или други специфични условия на труд, възрастови граници или други физиологични особености се използва намалена продължителност на работното време.
Намалено работно време се установява за:
В тези случаи продължителността на работното време се намалява по съответния ред, установен с чл. 137 от Кодекса на труда, и Наредбата за определяне на видовете работи, за които се установява намалено работно време.
Целта е да се намали времето на работа на работника или служителя в специфичните условия на работната среда и по този начин да се намали вредното влияние върху здравето му или появата на умора у работника или служителя, които могат да имат непредвидими и тежки последствия за средствата или предмета на труда или за другите работници и служители.
При прилагането на намалено работно време не се намалява трудовото възнаграждение и се ползват всички права от работника или служителя, както при 8-часов продължителност на работното време. Това са правата на платен и неплатен отпуск, обезщетения, зачитане на трудов стаж и др.
С Наредбата за определяне на видовете работи, за които се установява намалено работно време, се установяват „видовете работи”, за които при наличието на останалите изисквания работниците и служителите могат да работят при намален работен ден. Изброяването на видовете работи цели да се обхванат всички работници и служители независимо в какво предприятие работят, независимо от собствеността му, както и икономическата дейност, към която се числи съгласно Класификацията на икономически дейности.
Право на намалено работно време имат работниците и служителите, които извършват определените работи в чл. 2 и чл. 3 от наредбата, само за дните, в които работят не по-малко от половината от установената с Кодекса на труда нормална продължителност на работното време.
Намаленото работно време не се установява от държавен орган. Предоставено е правото на работодателя да определя работниците и служителите, които имат право на намалено работно време в неговото предприятие, в отделно звено или друга структурна единица.
Заповедта, която работодателят ще издаде, трябва да съдържа всички реквизити, изискващи се от нормативните актове: основанието, на което се издава (от Кодекса на труда и Наредбата за определяне на видовете работи, за които се установява намалено работно време); предприятието (работодателя); документа, който установява проведените консултации със съответните органи – представителите на работниците и служителите, службата по трудова медицина; документа за извършената оценка на работните места (видовете работи); условията, при които ще се ползва, установени в чл. 4 от наредбата; продължителността на намаленото работно време; подробно изброяване на видовете работи, за които ще се ползва намалено работно време.
Удължаване на работното време
Нормалната продължителност на работното време не може да бъде удължавана освен в случаите и по реда, предвидени в Кодекса на труда (чл. 136, ал. 4). Разпоредбата дава възможност на работодателите при производствена необходимост да удължават работното време през едни работни дни за сметка на намаляване на продължителността на работното време през други работни дни.
Когато работодателят прецени, че са налице производствени причини, може едностранно с писмена заповед да установи удължаване на работното време. Работниците и служителите, за които се отнася тази заповед, са длъжни да я изпълнят.
За да бъде законосъобразна заповедта, работодателят е длъжен да спази определени изисквания на закона.
За проведените консултации с представителите на синдикалните организации и представителите на работниците и служителите по чл. 7, ал. 2 от Кодекса на труда следва да се състави някакъв писмен документ- протокол, писмено становище и т.н., тъй като може да възникне трудов спор относно законосъобразността на издадената заповед за удължаване на работното време.
Заповедта за удължаване на работното време се издава в писмена форма не по-късно от 3 работни дни преди началото на започване работа на такъв режим.
Удължаване на работното време може да се осъществи само за работници и служители, които работят при подневно отчитане на работното време. При сумирано отчитане на работното време и работа на смени или по график организацията на работното време е съвсем различна и тя изключва въвеждането на тази нова форма.
Удълженият работен ден не може да има по-голяма продължителност от 10 часа за работниците и служителите с нормална продължителност на работния ден до 8 часа, а за работещите при условията на намалена продължителност на работния ден от 7 (респ. 6) часа увеличението може да бъде само 1 час дневно.
Удължаването на работното време се допуска за не повече от 20 работни дни последователно и за не повече от 60 работни дни в рамките на една календарна година.
Компенсирането на удълженото работно време чрез съответното намаляване на работното време за други периоди следва да стане в срок до 4 месеца за всеки удължен работен ден.
За компенсиране на работното време работодателят трябва да издаде писмена заповед.
Не се допуска удължаване на работното време за работниците и служителите, които не са навършили 18-годишна възраст и за бременните работнички или служителки.
Работодателят трябва да вземе изричното писмено съгласие за всеки отделен случай за удължаване на работното време на:
– майки с деца до 6-годишна възраст, както и майки, които се грижат за деца с увреждания независимо от възрастта им;
– трудоустроени работници или служители, освен с тяхно съгласие и ако това не се отразява неблагоприятно на здравето им съгласно заключение на здравните органи;
– работници или служители, които продължават образованието си без откъсване от производството, освен с тяхно съгласие.
Непълно работно време
Съгласно ал. 1 на чл. 138 от Кодекса на труда, страните по трудовия договор могат да уговарят работа за част от законоустановеното работно време (непълно работно време). В тези случаи те определят продължителността и разпределението на работното време.
Това се осъществява чрез сключване на трудов договор за непълно работно време. Този трудов договор може да бъде за определено време, а може да се сключи и за определен срок, по заместване на отсъстващ работник или служител и т.н.
При сключването на трудовия договор за непълно работно време се спазват всички изисквания, установени за сключването на трудови договори, уредени в Кодекса на труда.
В разпоредбата на чл. 136 от Кодекса на труда е установена нормалната продължителност на работното време за деня и за седмицата. Сравнението за непълно работно време се прави спрямо пълното работно време, установено за съответния отчетен период.
Последната ал. 3 на чл. 138 от Кодекса на труда установява задължение за равно третиране на работниците и служителите, които работят на пълно и на непълно работно време. Изключение се допуска само ако правата или задълженията са свързани с продължителността на работното време, трудовия стаж, притежаваната квалификация и др.
Установяване на непълно работно време едностранно от работодателя
За да може работодателят едностранно да установи непълно работно време, трябва да са налице следните предпоставки:
Установяването на непълно работно време става с писмена заповед на работодателя за всеки отделен случай не по-късно от 10 работни дни преди датата на преминаването към непълно работно време; в заповедта изрично се посочват срокът и работните места, за които се въвежда непълно работно време и продължителността на работното време.
Сумирано изчисляване на работното време
Работното време се изчислява в работни дни – подневно (чл. 142, ал. 1 от Кодекса на труда). С ал. 2 на чл. 142 от Кодекса на труда се дава възможност работодателят да установява сумирано изчисляване на работното време при условия и по ред, определени с наредба на Министерския съвет. В този случай работодателят определя период, за който се установява сумирано изчисляване на работното време, с продължителност от 1 до 4 месеца. Възможно е с колективен трудов договор, сключен за определен бранш или отрасъл да бъде определен период за сумираното изчисляване на работното време до 12 месеца. Браншовете и отраслите, в които може да бъде определен период за сумирано изчисляване на работното време до 12 месеца, се установяват с наредба.
Важно е да се отбележи, че не се допуска сумирано изчисляване на работното време за работниците и служителите с ненормиран работен ден.
Максималната продължителност на работна смяна при сумирано изчисляване на работното време може да бъде до 12 часа, като продължителността на работната седмица не може да надвишава 56 часа, а за работниците и служителите с намалено работно време – до 1 час над намаленото им работно време.
Едновременно с установяването на сумирано изчисляване на работното време по чл. 142, ал. 2 Кодекса на труда работодателят е длъжен да утвърди поименни графици за работа за периода, за който е установено сумираното изчисляване, които трябва да се съхраняват най-малко 3 години след края на периода. Работодателят запознава работниците или служителите с утвърдените графици преди започване на работа по тях - чл. 9а от Наредбата за работното време, почивките и отпуските.
При сумирано изчисляване на работното време се определя норма за продължителност на работното време за периода. Нормата се определя в часове, като броят на работните дни по календар, включени в периода на отчитане, се умножи по дневната часова продължителност на работното време, определено в трудовия договор. Поименните графици се изготвят така, че сборът от работните часове по графика на работника или служителя за периода, за който е установено сумираното изчисляване, не трябва да е по-голям от нормата за продължителност на работното време. В чл. 9а, ал. 4 от Наредбата за работното време, почивките и отпуските е предвидено, че когато се полага нощен труд, сборът от работните часове по графика на работника или служителя се изчислява след превръщане на нощните часове в дневни за смените с 4 и повече от 4 часа нощен труд с коефициента по чл. 9, ал. 2 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, приета с Постановление № 4 на Министерския съвет от 2007 г.
При изготвяне на графиците за работа при сумирано изчисляване на работното време следва да се спазват изискванията за осигуряване на минимален размер на почивките, установени в чл. 152 и 153 от Кодекса на труда.
Съгласно чл. 152 от Кодекса на труда работникът или служителят има право на непрекъсната междудневна почивка, която не може да бъде по-малко от 12 часа.
Особеното при сумираното изчисляване на работното време е, че непрекъснатата седмична почивка е не по-малко от 36 часа (чл. 153, ал. 2 от Кодекса на труда). Освен това, при промяна на смените при сумирано изчисляване на работното време, непрекъснатата седмична почивка може да бъде в по-малък от посочения размер, но не по-малък от 24 часа, в случаите, когато действителната и техническата организация на работата в предприятието налагат това (чл. 153, ал. 3 от Кодекса на труда).
Отработените часове от работника или служителя, които в края на периода, за който е установено сумирано изчисляване на работното време, са повече от часовете, определени като норма за периода, се отчитат и заплащат като извънреден труд.
Извънреден труд
Съгласно чл.143 , ал. 1 от Кодекса на труда извънреден е трудът, който се полага по разпореждане или със знанието и без противопоставянето на работодателя или на съответния ръководител от работника или служителя извън установеното за него работно време.
В тази връзка е важно да се спомене , че принципно извънредният труд е забранен (143 , ал. 2 Кодекса на труда).Въпреки това има случаи, при които той е разрешен по изключение и те са изрично изброени в чл. 144 от Кодекса на труда. А ограниченията за продължителността на извънредния труд са стриктно определени в чл.146 от Кодекса на труда:
Продължителността на извънредния труд през една календарна година за един работник или служител не може да надвишава 150 часа.
С колективен трудов договор по чл. 51б може да се уговаря по-голяма продължителност на извънредния труд по ал. 1, но не повече от 300 часа през една календарна година. Продължителността на извънредния труд не може да надвишава:
Ограниченията по ал. 1 и 3 не се прилагат в случаите по чл. 144, т. 1 – 4.
