16.06.2021

КОМАНДИРОВАНЕ И ИЗПРАЩАНЕ НА РАБОТНИЦИ И СЛУЖИТЕЛИ В СТРАНА ОТ ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ

Настоящият материал има за цел да даде общ поглед върху актуалната нормативна уредба, приложима към командироването на работници и служители в рамките на предоставяне на услуги в страна от Европейския съюз.

Темата отново набира популярност, след като Европа и светът започват бавно, но целенасочено да се отърсват от Covid-19 кризата и физическото движение на хора на Стария континент започва да се активизира.

В допълнение, в началото на годината бяха приети промени в Наредба за условията и реда за командироване и изпращане на работници и служители в рамките на предоставяне на услуги (Наредбата), които съществено измениха нормативната рамка.

Основната уредба е в чл. 121а от Кодекса на труда. Най-общо командироване и изпращане на работници и служители в рамките на предоставяне на услуги е налице, когато български работодател командирова работник или служител на територията на друга държава – членка на ЕС, въз основа на договор, сключен между работодателя и трето лице – ползвател на услугите или когато служителят е командирован в предприятие от същата група. Разбира се, уредбата е приложима и когато работодателят е лице, регистрирано по законодателството на друга държава-членка на ЕС и командирова работник или служител на територията на Република България, както и в случаите, когато се касае за предприятие, което осигурява временна работа. 

Настоящата статия ще се фокусира върху командироване на работници и служители от български работодател въз основа на договор, сключен между работодателя и трето лице – ползвател на услугите. Останалите случаи ще бъдат предмет на следващи материали.

На първо място, между работодателя и служителите следва да съществуват трудовоправни правоотношения, валидни за целия период на командироването. 

Командироването на работници се осъществява по силата на договор, който работодателят в качеството си на изпълнител или подизпълнител сключва с възложител от държава – членка на ЕС или на ЕИП. С оглед на гореизложеното, е задължително да има сключен договор между българския работодателя и ползвателя на услугите в другата държава-членка.

Наредбата изисква работодателят и служителят да уговарят с допълнително писмено споразумение изменение на съществуващото между тях трудово правоотношение за срока на командироването. Това допълнително споразумение следва да урежда: характера и мястото на работа, началната и крайна дата на командироването, размера на основното и допълнителните трудови възнаграждения, продължителността на работните ден и седмица, почивки, условията за жилищно настаняване, вида на транспортните средства и маршрута и др.

Съществен елемент от командировъчното правоотношение е, че командированите работници не могат и не бива да се поставят в по-неблагоприятно положение (условия на труд) от местните работници за дадена длъжност в приемащата държава. Под общото понятие „условия на труд“ следва да се разбира: минимална почивка, максималната продължителност на работното време, минималния платен годишен отпуск, възнаграждението, здравословните и безопасни условия на труд и др.

В случай че условията на заетост в нашата страна са по-благоприятни за служителя от условията в приемащата страна, приложими ще са тези по-благоприятни условия.

Работодателят е длъжен да начислява и да изплаща на служителя уговореното трудово възнаграждение, но не по-малко от установения размер на основната работна заплата и допълнителните трудови възнаграждения за същата или сходна работа в приемащата държава, за целия срок на командироването или изпращането.
Прилага се не само българско осигурително законодателство (по силата на удостоверение А1), а и действащите закони в приемащата държава.

А1 е удостоверение, което се издава от компетентната териториална дирекция на НАП по реда на европейски Регламент (EО) № 883/2004. Целта на удостоверението е да се определи в коя държава ще се заплащат осигурителните вноски на работника, а именно – дали в България или в държавата, в която работникът е командирован (приемаща държава).

Искането за издаване на удостоверение А1 се подава преди изпращането на служителите в приемащата държава. Искането може да се заяви и след началото на командировката. При липса на валидно удостоверение или постановен отказ за издаването му от НАП, компетентните институции в приемащата държава могат да начислят осигуровки. Издаването на Удостоверение А1 е приложимо, ако се полага труд в друга държава от ЕС за повече от един месец и максимум до 24 месеца. След изтичането на максималния срок, командировката следва да се прекъсне, за най-малко два месеца.

Издаването на удостоверението (съответно приложимостта на българското осигурително законодателство) е предпоставено от редица условия, на които работодателят следва да отговаря, сред които: да има икономическа история - минимум 3-4 месеца да е извършвана дейност на територията на България в същата сфера, в която ще се командироват служителите; поне 25 % от оборота на фирмата, спрямо общия, трябва да е реализиран на територията на България, с български контрагенти, за предходните 12 месеца или от момента на стартиране на дейността; поне 25 % от персонала, зает в основната дейност на работодателя, следва да продължи да упражнява труд в България.

Както стана дума, уредбата на института е обширна и детайлна, като при командироването на служители от дадено предприятие следва да бъдат преценени всички условия и изисквания, приложими към конкретния случай.