19.04.2022
7 УМЕНИЯ, КОИТО ОТЛИЧАВАТ УСПЯВАЩИТЕ ДЕЦА ОТ ТЕЗИ, КОИТО ИМАТ ЗАТРУДНЕНИЯ
Когато започвала кариерата си на преподавател на деца от рискови групи, повечето от учениците на образователния психолог и автор Мишел Борба живеели в бедност, били обект на тормоз или пък имали затруднения с обучението, емоциите или имали някакви физически недъзи.
Тя искала да им помага да успяват.
Като образователен психолог, тя научава много важен урок: хората, които процъфтяват, се изграждат, не се раждат такива. Децата имат нужда от безопасно, изпълнено с любов и структурирано детство, но също така имат нужда от самостоятелност, компетентност и способност да процъфтяват.
След като преглежда множество проучвания относно чертите, които се свързват най-често с оптимизирането на способностите на децата да процъфтяват, Борба определя седем умения, от които децата имат нужда, за подобряване на психическата издръжливост, устойчивостта, социалната компетентност, самосъзнанието и моралната сила.
Именно те са това, което разделя успелите деца от онези, които изпитват затруднения:
Повечето родители отъждествяват самомнението със самоувереността. Те казват на децата си “Ти си специален” или “Можеш да бъде всичко, което поискаш.”
Няма обаче много доказателства, че повишаването на самомнението увеличава успехите в училище или дори щастието. Проучвания показват, че децата, които отдават оценките си на своите собствени усилия и силни черти, са по-успели от децата, които смятат, че нямат контрол над това как се справят в училище.
Истинската самоувереност е резултат от това, че човек се справя добре, изправя се пред препятствия, създава решения. Ако разрешавате проблемите на вашето дето или изпълнявате задачи вместо него, това само го кара да мисли: “Те не вярват, че мога.”
Децата, които имат самоувереност, знаят, че могат да се провалят, но и да се изправят отново и по тази причина ние трябва да се въздържаме от това да кръжим над тях и да ги спасяваме постоянно.
Тази черта има три отличителни типа: афективна съпричастност, когато споделяме чувствата на друг човек и усещаме неговите емоции; поведенческа съпричастност, когато загрижеността ни кара да действаме със състрадание; и когнитивна съпричастност, когато разбираме мислите на другия или се поставяме на негово място.
Децата имат нужда от емоционален речник, за да развият състрадание. Ето начините, по които можем да ги научим на това:
Определяйте емоциите: Целенасочено определяйте емоциите в контекста на това да им помагате да трупат емоционален речник: “Ти си щастлив!” “Изглеждаш разстроен.”
Задавайте въпроси: “Как те накара да се почувстваш това?” “Изглеждаш изплашен. Прав ли съм?” помагайте на вашето дете да осъзнава, че всички чувства са нормални. Това как избираме да ги изразяваме е нещото, което може да ни създаде проблеми.
Споделяте чувства: Децата имат необходимост да изразяват усещанията си по един безопасен начин. Създавайте това пространство, като споделяте вашите собствени емоции: “Не можах да спя добре и съм раздразнителен.” “Разочарован съм от тази книга.”
Отбелязвайте другите: Посочвайте лицата и езика на тялото на хората в библиотеката или в парка: “Как мислиш, че се чувства този човек?” “Някога чувствал ли си се по този начин?”
Способността да контролирате вашето внимание, емоции, мисли, действия и желания е една от най-силно свързаните с успеха черти, както и изненадващо неизползвана тайна за помагане на децата да се възстановяват и да процъфтяват.
Един от начините да ги учите на самоконтрол е като давате сигнали. Някои деца имат затруднения с пренасочването на фокуса между различните дейности. По тази причина учителите използват “сигнали за внимание”, като удряното на звънец или устни подсказки: “Моливите долу, погледът горе.”
Създайте си заедно система за сигнали и след това очаквайте внимание. Използвайте фрази, като “Имам нужда от вниманието ти след една минута.” “Подготви ли се да слушаш?”
Друга техника е използването на стрес паузи. Забавянето им дава време да помислят. Учете детето си, че може да използва такава пауза, която да му напомня да спре и да помисли преди да действа: “Ако си ядосан, брой до 10 преди да отговориш.” “Когато се съмняваш: спри, помисли, успокой се.” “Не казвай нищо, което не би искал да казват за теб.”
Почтеността е набор от морални схващания, отношения и умения, които създават морален компас, който децата могат да използват, за да знаят и правят това, което е правилно.
Излагането на вашите лични очаквания е голяма част от пъзела. Също толкова важно обаче е да им се дава възможност да развиват тяхна собствена морална идентичност, която да ги разделя от нашата.
От помощ също така е да отчитате и хвалите етичното поведение, когато детето ви го демонстрира, така че то да осъзнава, че го цените. Посочете почтеността, след което опишете действието, така че детето ви да знае какво е направило, за да получи похвала.
Използването на думата “защото” прави похвалата ви по-конкретна: “Ти показа почтеност, защото отказа да разпространиш тази клюка.” “Ти показа почтеност, защото спази обещанието си да отидеш с твоя приятел, въпреки че трябваше да пропуснеш партито!”
Любопитството е осъзнаването, преследването и желанието на човек да изследва нови, предизвикателни и несигурни събития.
За да помогнете на децата си да изграждат любопитство, ги карайте да използват въображението си. Може, например, да им предоставите кламери, за да изброят по колко различни необичайни начина могат да бъдат използвани.
Друг метод е да моделирате любознателността. Вместо да казвате “Това няма да стане,” опитайте с “Да видим какво ще стане!” Вместо да давате отговори, питайте: “Какво мислиш?” “Как знаеш?” “Как можеш да разбереш?”
На последно място, ако четете книга, гледате филми или просто минавате покрай някого, използвайте въпроси с “Чудя се”: “Чудя се какво прави.” “Чудя се защо правят това.” “Чудя се какво ще се случи след това.”
Постоянството помага на децата да продължават, когато всичко останало им подсказва да се откажат.
Грешките може да попречат на децата да довеждат нещата до край и да успяват. Затова не позволявайте на детето си да определя проблема си като катастрофа. Вместо това му помагайте да се съсредоточи и да определи къде точно се е препънало.
Някои деца се отказват, защото се чувстват претоварени “от всички техни проблеми” или “всички техни задачи.” Разделянето на задачите на по-малки части помага на децата, които имат проблеми с това да се фокусират или да започнат нещо.
Може, например, да закриете всички задачи по математика без най-горния ред. След приключването на всеки следващ ред премествайте листа надолу.
По-големите деца могат да си записват всяка задача на залепваща се бележка, подреждайки ги по трудност и да ги изпълняват една по една. Окуражавайте ги да вършат първо най-трудното нещо, така че да не се стресират заради него. Увереността и постоянството се изграждат, докато децата вършат все по-големи неща сами.
Оптимистичните деца гледат на предизвикателствата като на нещо временно, което може да бъде преодоляно, така че при тях вероятността да успяват е по-голяма.
Има обаче и противоположна нагласа – песимизъм. Децата, които са песимистично настроени, гледат на предизвикателствата като на постоянни, бетонови блокове, които е невъзможно да бъдат отместени и при тях вероятността да се откажат е по-голяма.
Да учим децата си на оптимизъм започва с нас. Децата възприемат нашите думи като техни вътрешни гласове, така че в следващите няколко дни следете посланията, които обикновени излъчвате и оценете перспективите, които предлагате на децата си.
Средно бихте ли казали, че сте по-скоро оптимисти или песимисти? Обикновено описвате нещата като положителни или отрицателни; за вас чашата е наполовина пълна или наполовина празна; добри или лоши; през розови или сини очила? Вашите приятели и роднини биха ли казали същото за вас?
Ако видите, че се накланяте към „наполовина празна“, не забравяйте, че промяната започва, като погледнете в огледалото. Ако виждате песимизъм, напишете защо това да бъдете по-големи оптимисти би помогнало.
Промяната е трудна, но е важно да бъдете пример за това какво искате децата ви да научат.
